На обложката на хитовия албум Dream of OZ на цигуларя на Лили Иванова – Орлин Цветанов, и неговата сестра Зорница Цветанова (пиано), името на банскалията Марин Бърдарев стои редом до тези на композиторите Константин Владигеров (внук на проф. Панчо Владигеров), Алекс Нушев и Михаил Йосифов. Извън родния си град той е популярен и с това, че е част от легендарната група за автентичен фолклор „Бански старчета“, а тук е преди всичко учител по музика от началното училище „Св. Паисий Хилендарски“ и ръководител на школи по китара и народно пеене. Самият Орлин Цветанов го определя като „един прекрасен педагог, който изпипва всичко до съвършенство“. И това, известно ви е, цигуларят го знае от опит, защото е един от онези големи музиканти, които са идвали да свирят в читалището, заедно с децата на Марин. Нещо, което не може да се види никъде другаде в България.
29-годишният мъж с абсолютно младежко излъчване е завършил тамбура в Котел, после китара в Музикалната академия в София и начална училищна педагогика в университета в Благоевград, за да се върне в Банско, където създава истински таланти. Защо – ще разберете от разговора ни с него.
Елица ИЛЧЕВА
– Марине, понеже ме впечатли това, че видях името ти сред тези на най-известни композитори в албума на Орлин Цветанов, искам да ни разкажеш как се стигна до това да пишеш за цигуларя на Лили Иванова.
– Всъщност не съм писал специално за него. Той просто хареса авторската ми пиеса „Игра в 7/8“, която изпълнихме заедно в читалището през 2013 г. на един от концертите, при които събирам децата от моите школи с известни музиканти. Орлин беше на цигулка, аз с китара, а малките отзад направиха хармонията и се получи много добре. Стилът на тази „Игра“ е етноджаз, ритъмът е ръченица и действително още на първото слушане остава да ти звучи задълго в главата. Преди години съм я композирал, за първи път я свирих с „Ку-ку бенд“. Когато Цветанов ми поиска аранжимента, му го дадох с удоволствие, но не вярвах, че ще я повтори, а още по-малко, че ще я вкара в албума. И се изненадах много, приятно, разбира се. След време ми сподели, че парчето много се харесва, особено при турнетата му в чужбина.
– Малко тръгваме отзад напред с разговора, но да събереш децата с големи имена, не е малка работа. Разкажи как изобщо ти хрумна идеята за тези концерти, на които залата на читалището никога не успява да побере желаещите да ви гледат.
– И аз не знам как ми хрумна, но те се превърнаха в един успешен проект, в традиция. В началото имах големи притеснения, правехме грешки, но финално всичко се получаваше така, все едно сме репетирали с месеци, и днес ни дават самочувствие, което за мен е много важно. В общи линии тръгнах оттам, че след като създадох школата по китара, исках да нахъсам хлапетата за истинската музика и предложих на моя учител в академията Цветан Недялков, който е и част от „Ку-ку бенд“ от основаването му, да дойде в Банско с неговото „Акустично трио 3000“. Той пък взе че се съгласи и изведнъж
зад нашите деца се озоваха Иван Лечев, Веселин Койчев и Цветан Недялков
Сега мога да си призная, че в началото и на самия мен не ми беше ясно как ще се справим, но след (не)много репетиции (смее се) чудото се случи и чувството беше уникално. Първия път завършихме с „Пак ще се срещнем след 10 години“, а оттогава всяка година се срещаме с публиката и с различни изпълнители с национална и световна слава.
Споменахме вече, че през 2013-а това бяха Орлин и неговият квартет „Соло“, през 2014-а – Иван Стоянов, който е невероятен басист и певец, 2015-а – Годжи и Цветелина Грахич, 2016-а – Борис Солтарийски и Валери Димчев, а през тази – Лилия Стефанова, Ненко Цачев – кавал, и контрабасистът на ансамбъл „Пирин“ Боян Боянов, благодарение на когото учениците ми за първи път видяха контрабас да свири на живо.
– А какво да очакваме през 2018-а? – Мечтата ми е идващото лято да излезем на откритата сцена, за да могат да дойдат всички, които искат, защото при 60 души на подиума само за близките им не стигат 450-те места в
читалището и после много хора остават разочаровани, че не са могли да присъстват. Но изява под небето е много сериозно предизвикателство, тъй като акустиката, която се получава отвън, изисква доста професионален опит. Не че няма да се справим обаче…
– Мога ли да те попитам защо се върна в Банско, вместо да градиш кариера навън?
– Фактически участието в „Бански старчета“ през 2007 г. ме установи тук след Котел и София. И до днес то ми осигурява самочувствието за успешна кариера. С групата често излизаме и извън страната, така че нищо не ми липсва. Знаете, че и брат ми е при Старчетата… Според мен много спечелихме от това, че вече наред с шестимата мъже има и две дами, които танцуват. Особено за чужденците е много интересно. А и семейство изградих тук, изобщо в Банско се чувствам хепи. Откакто започнах с школата по китара обаче, се отдадох изцяло на децата. Така го усетих и се надявам да продължи. Дните ми са изпълнени с музика и с учениците ми от сутрин до вечер, седмиците ми са пълни от понеделник до неделя. Много нескромно ще звучи, но и малките много ме харесват. А те пък ме зареждат невероятно.
– Добре, а защо реши да преподаваш точно китара?
– В Банско всичко е народно пеене и свирене.
Исках да отворя малко хоризонта за младите,
а и съм завършил китара, още като студент ръководех две школи в София. Тук започнах с 4 момчета, сега са 30. Повечето от тях вече са големи, учат в Благоевград, в София, но всяка ваканция идват и свирим, правим концерти. Наскоро издадох самостоятелен албум на момичетата с народното пеене. Толкова се вълнуваха да влязат в студиото, да им сложат слушалки…
– Значи, все пак се върна към традицията?
– Съчетавам традицията с модерността. Тук първото е по-силно от всичко. В началото, когато свирехме AC/DC, „Дийп Пърпъл“, Рики Мартин и други легенди, установихме, че те не се възприемат от публиката. Така направихме и състава за народно пеене. Моите възпитаници не изпълняват типичната двугласна банска песен, а пеят индивидуално и аз им правя симбеци, с които да им е по-лесно да възприемат и възпроизвеждат.
– А те печелят ли, печелят награди…
– Да, много съм щастлив от последната голяма награда – на зрителите на детския „Пирин фолк“ за нашата Михаела Манчева. Всички 20 участници, допуснати до финал, бяха възпитаници на известни лица в бранша и аз дори се запитах в един момент: „Ние какво правим тук?“. Но ето – от общо пет приза – първо, второ и трето място и отличията на зрителите и на община Сандански, взехме най-ценния.
– Ива Павлевичина пък влезе в учебника по музика.
Да станеш част от учебната програма, никак не е зле,
нали… (Смее се.) Голям престиж е това. Защото от хилядите песни в интернет за читанка по музика избраха точно тази на Ива. Огромно вълнение и емоция беше и за момичето да се види на страниците на изданието на РИВА и по-малките да я слушат в клас как пее „Я подай ми, Донче ле, тамбурата”.
Освен това всяка година печелим награди и от престижния национален конкурс „Орфеево изворче“, който е много популярен, както и навсякъде из страната.
– В Банско има близо 300 деца в началното школо и може би двойно повече в основното, а самодейните състави сигурно са 10. Не са ли много, как се борите за хлапетата?
– Ооо, конкуренцията дава класата, при състезанието всеки се стреми да бъде най и дава максимума от себе си. Освен това децата сами избират къде да се запишат и с какво да се занимават извън учебните занятия и поне тук, в Банско, никой не ги праща насила някъде. Така е и правилно, защото само когато сами се увлекат по нещо, само тогава могат да станат добри.
– Къде е границата между традиционната музика и чалгата? Напоследък е много патриотично да се играят народни танци, да се пеят народни песни, но според мен дори самото такова мислене е малко чалга.
– Чалгата няма шанс да избута банската песен. Но за съжаление, в България границата се размива.
Медийният натиск с некачествена музика,
с тази, която не носи послания и е елементарна като ноти и текстове, е много голям. Защото какво е чалга и какво е Криско или Гери Никол примерно? Но те заливат и телевизията, и интернет, набиват се в главите и е нормално младите да почнат да ги харесват. Ето тук е мисията на учителите – ние сме хората, които трябва да научим подрастващите да отделят доброто от лошото, истинското от фалшивото. И мисля, че в Банско всички работим за това. Тази година Лилия Стефанова изпълни една песен на Лили Иванова по текст на Иван Вазов. Цялата зала се разплака. Та когато предлагаме стойностни изпълнения, няма кой да се върже на другите.
– Какво от твоята камбанария му липсва на Банско?
– Ами може би трябва да се мисли тук да се направи голям фолклорен фестивал. Нали се борим да бъдем фестивален град. Логично е да има такъв.
– Би ли се наредил сред авторите на идеята?
– Да, но е въпрос на много финанси. Тук е мястото да благодаря за подкрепата на общината и лично на кмета Георги Икономов. Дори за една репетиция в София разходите са големи за един ден. В първия момент си казваш, че не е сложно, но всичко опира до пари. Лесно е да ги убедиш големите музиканти да дойдат, но трябва и за път, понякога и хонорар да можеш да им предложиш.
– Преди малко каза, че правиш нови аранжименти на старите песни, по този начин не се ли разваля автентичното звучене?
– Не, не, как така?! Тамбурата се чува напред, аз използвам бас китара, която замества контрабаса, акордеон и тарамбука. Това е автентично звучене.
Не може да спрем живота на стопкадър
Всяка песен трябва да върви с новото време. Ние не заличаваме традицията, а я развиваме и я спасяваме от забрава. Младежът, като чуе една съвсем автентична песен, казва: „Това е тъпо и скучно“, ако държим на архаичния вид – губим всичко. Но когато им предложа да сравнят звученето някога и сега – те хващат същностното, правят и разликите, а пък хубавото винаги е хубаво. Професионализмът и това, че правиш нещо от сърце, винаги се усеща. Съчетанието на фолклора с други стилове не може да го обезличи – например етноджазът в последните години е много популярен и стойностен. Аз гледам да ги запознавам моите с колкото се може повече стилове музика, за да направят, както се казва, своя информиран избор. Според мен, докато има групи като тези в Банско, автентичната музика не може да се обезличи. Ние свирим и пеем на живо, инструментите са акустични, няма електроника, компютър, ритъм бокс… Но е факт, че като цяло, интересът намалява, а все пак Банско е много малка частица от България.
– Може ли да се каже, че в Банско музиката събира хората?
– О, да, определено. Вижте какво се случи дори само около акцията за подкрепа на малката Мартина. Солидарността при нас е нещо, което идва и от песните.
– Вярна ли е поговорката „Музикант къща не храни“?
– Знам я малко по-различна – „Музикант къща не храни, но и гладен не остава“.
Източник / Вестник “Банско Утре”, 29 октомври 2017 г.
Още от Банско
Банско няма нужда от чужди празници! Бабугерите в Банско ще огласят града с чанове, за да кажат „Не” на Хелоуин
НЕ НА ХЕЛОУИН! АЗ СЪМ БАНСКАЛИЯ И ЧЕ ДРЪНКАМ ЗВОНЦИ! За трета поредна година пазителите на традициите от махала „Костей блата“ …
Кои места да посетим през 2025 г.? Банско е №3 сред препоръчаните градове на Lonely Planet
Банско е препоръчано като място, подходящо за бюджетен ски туризъм Lonely Planet обяви списъка си с най-добрите пътувания за 2025 г., като френският …
Измамници ужилиха жена от Добринище с голяма сума пари
Oт 46-годишна жителка на град Добринище е получено съобщение в РУ-Банско, че в периода от 05.10.2024 г. до 22.10.2024 г. …
