Даря Икономова-Уайт: Децата ми са родени в САЩ, но избраха да учат в Пловдив

Автор: ЮЛИЯ ХРИСТОВА/БТА

Тя е родом от Банско, живее в САЩ вече над 20 години. Даря Икономова-Уайт е майка на две деца, професионално се е посветила на иновативната психотерапия. Преподава в Liberty University. Пътят я отвежда в щата Вирджиния, отскоро обаче живее със съпруга си в Портланд, Орегон. През настоящата 2022 г. от печат излезе книгата ѝ “Манда”. Малко след началото на КОВИД пандемията една от големите изненади ѝ поднасят двете ѝ деца – Крис и Юлия. И двамата са родени в САЩ, избират обаче да дойдат в България, където да учат в Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство “Проф. Асен Диамандиев” – Пловдив.

Ето какво разказа за себе си Даря Икономова пред рубриката БГ Свят на БТА.

Даря, кога и как заминахте за САЩ?

В България завърших първото си образование по богословие. Запознах се с мъжа ми там, където той беше доброволец две години, писахме си писма известно време. От 25 години сме женени, от тях три бяхме в България. Имаше момент, когато искахме да се приберем, известно време той беше преподавател в Американския университет в Благоевград, но решихме, че не ни е там мястото. Тръгнахме си, когато дъщеря ми Юлия беше готова да почне първи клас. Имам син и дъщеря, които са близки като възраст – имат 19 месеца разлика. Връщайки се в САЩ, живяхме 14 години във Вирджиния, а отскоро сме в Орегон, откъде е моят мъж, той е и най-големият от 4 деца.

А в чисто професионален план как се развивате там, с какво се занимавате в момента в Орегон?

Първо завърших магистратура, посветена на онази част от психологията, която се занимава с разрешаването на конфликти. После реших, че искам да продължа с докторантура, чийто български еквивалент, мисля, е психотерапия. В момента работя в Liberty University. Занимавам се със студенти в магистърски програми, един от предметите, които преподавам е разбиране на културите. Интересна ми е работата с травмирани хора, травмирани общности и др.

И двете Ви деца са родени в САЩ, но Крис и Юлия избират България, за да учат в АМТИИ в Пловдив. Как се случи, какво отключи интереса им?

На мен все още ми е интересно какво се случва всъщност и как точно стана всичко. Ако преди 3 години някой ми беше казал, че и двете ми деца ще са в България да учат, нямаше да го повярвам. Дъщеря ми в момента учи в Пловдив рисуване. Докато беше тук, Юлия учеше в гимназия, измести се в паралелка с рисуване, защото ѝ харесваше да се занимава точно с това. Тук обаче никой не ѝ каза с какво може да подобри това, което прави. Учители бяха възхитени от това колко е добра Джулия. Тя обаче искаше да е до някого, който да знае как да я научи да рисува.

Така се случи, че преди време мъжът ми водеше студентски групи на културен обмен в България. Взехме децата с нас за периодите на тези обмени и в тези три пъти около 2014 г., в които бяхме с тях в родината, им се създаде впечатление за най-хубавото на България. Обиколихме най-хубавите места – бяхме на Фестивала на розата в Казанлък, в Пловдив имаше страхотен концерт в Античния театър. През единия престой, в който бяхме за повече време, дъщеря ми отиде при художника Минчо Панайотов на уроци и за първи път намери адекватен ментор за себе си. През 2020 г. аз се прибрах към България, взех я с мен и след 3-часов разговор с декан в Академията, Юлия каза: „Аз се прибирам към България, за да уча там“. Не знаеше езика, реших, че няма да издържи – колкото и да е майка ѝ българка, колкото и да е била на ваканция – това не е същото като да живееш в България. И в началото ѝ беше много трудно – с езика, не разбираше поведение, отношението на някои професори ѝ беше непонятно.

Какво се случи – Юлия показа издръжливост и характер, остана в България и дори привлече брат си в Пловдив?

Вече втора година е студентка там. Брат ѝ – поради нашето преместване от Вирджиния в Портланд, загуби място в университета. Той не поиска да остане сам във Вирджиния още 4 години, тя го покани в България и в момента той учи български с местна учителка.

Интересното с децата тук е, че няма класическо образование след гимназия, което и двамата искат, а аз тук не мога да им го предложа. Може да има модерно, всякакво, но не и класическо. Не знам къде да отидат да кандидатстват, за да получат това, което той, а и което тя иска.

Не може да има такова черно-бяло мислене, че, например, образованието в Америка е най-доброто. Не е така. Не при всяка професия тук има най-добра среда, за да може да развиеш таланта си.

Как реагира съпругът Ви, когато децата се насочиха към образование в България?

В случая с Юлия той изобщо не беше ЗА, защото, ако нещо стане, ние сме на другия край на планетата, няма как да взема колата или автобуса и да отида да я видя. Но човек трябва да си знае детето, на нас такива деца са ни се паднали, с определени таланти. Можеха да се реализират в някаква по-праволинейна сфера. Например аз работя в Liberty University – и двамата можеха да отидат да учат там безплатно, но нито един не пожела.

А самите Юлия и Крис какво споделят за вече натрупания опит в България?

Според мен е цветно. Нещата не са само в смисъла: “там е по-добре или по-зле”. Интересно е от гледна точка на нации, темперамент, отношения между хората. Тук хората са много повече индивидуалисти, но пък се държат по-добре. Ако, например, отидеш в магазин – продавачката няма да ти се скара.

Тази година стана факт книгата Ви „Манда“, която засяга темата с връщането към рода, към семейството. Вие не сте първата в рода, която емигрира. Вашата прабаба, чието име носи книгата, също е изкарала част от живота си в САЩ – как обаче дойде идеята за написването на книгата?

Аз съм го описала и в книгата – идеята за създаването ѝ е свързана с един мой сън. Касаеше стария град Банско, минавам покрай една порта, вътре са три жени, сядам до тях, хубаво ми е, едната става, минава покрай портата и изважда един огромен пирон. Аз подскачам, защото мисля, че портата ще падне, тя се обръща към мен и казва: „Скоро всичко ще падне“. Това беше 2008 г., това беше един от проектите в рамките на завършването на магистратура, която бях започнала. Повечето от тези баби, които тогава интервюирах вече ги няма. Самото нещо взе да се развива, защото като ги слушах жените от записите ми, нещата ставаха все по-дълбоки, на мен ми ставаха по-интересни. Събрах тези истории и те си останаха там, направих няколко изложби – една в Банско и няколко в САЩ, но ми се искаше историите да останат в книга, защото беше като наследство, което беше дадено само на мен. Държа тези истории над 10 г., а ми се искаше да има място, в което да се сподели с други, защото е безценно.

Откъде минават тези истории, описани в „Манда“ и накъде водят разказите на тези жени, с които ни срещате в книгата си?

Това е дълбочината на сърцето – относно това кои сме. Ние сега не сме много сигурни. Ако се чудим за това, ако се питаме откъде идваме – всъщност това са ценностите на общността. От психологическа гледна точка мога да го кажа – много често ние разговаряме помежду си на вторични и третични емоции – ако не мога да проявя гняв, ще проявя друга емоция. Много често хората не разговарят един с друг с автентична емоция и чувство. При бабите тези истории все едно директно от сърцето излизат и много бързо правят връзката с човека отсреща, могат да говорят в дълбочина…

Без да издавам от сюжета, но все пак ще подскажа на читателите – Манда е онази жена от миналото, която по лични причини рискува и заминава от Банско към САЩ преди много години?

Точно така – тя е моята прабаба, заминала е, оставила е в Банско 14 и 16-годишни момчета, по-малките деца, на един сламеник. Взела най-големия син със себе си. Така се развива и най-голямата драма на моето семейство – най-големият брат се спасява, задомява се. Идват комунистите – средният брат Лазар е бил убит от тях. Моят дядо пък са го били в началното училище – тогава е било затвор, след това в мините работи, парализира се по-късно. Фактически това е като един пропаднал цял живот от нещо, което се случва на младини. Прокарва се нишката на изоставените деца. Именно Манда, на която е кръстена книгата, дава началото на обратите в живота на тримата братя.

Човек трябва да знае кой е в дълбочина, както и да е запознат с болезнените неща, които са се случили с него и на тези преди него, за да може след това да реши дали иска да прости.

Даря, Вие сте и вицепрезидент на Българската научна асоциация в САЩ. Разкажете ни за дейността ѝ, постиженията дотук.

Фактически това е организация по българистика, в която участват най-вече българи и американци – хора, които се занимават с лингвистика. В нея членуват около 30-40 души. От една страна е малко, но от друга за българисти в Америка – това си е солидна група. Следващата конференция ще е през 2024 г. в София. Сменяме мястото, последната беше в библиотеката на Конгреса и стана много хубав форум.

Post Views: 1 010